* * *
По друмищата скитах се
безпътна,
отхвърлена,
нестретна...
Опитвах как да е
да се завърна
в копнежите на детството
и да преглътна
това, което спомен ми остави
и хиляди дълбоки рани.
Но времето отмина,
а с него пак и ние помъдряхме.
Това е истина, която
да видим кога ли спряхме?!
Но ето - аз съм тук-
до този ъгъл -
пред мене пътя раздвоен очаква.
Дали ще се изгубя,
дали и ще се спъвам,
когато тръгна бъдещето да отгатвам?!
Не ме е страх.
И тръгвам.
Ето.
Далече стигнах -
аз се промених!
А времето,
макар и клето,
тъй стара истина за мен откри.
То каза ми:
"Каквото и да си видяла -
било е,
станало е,
ето те сега -
по-мъдра си,
в сравнение с детето,
чието минало ти не разбра.
Ако не беше страдала,
едва ли
сега ще можеше да видиш ти
как нежно синьо е небето
и ярки недостъпните звезди.
Страданието мъдрост е
безкрайна!
Знам има го,
но колкото и да боли,
остава в теб утехата
незнайна,
че свърши ли -
ще свършиш ти!".
безпътна,
отхвърлена,
нестретна...
Опитвах как да е
да се завърна
в копнежите на детството
и да преглътна
това, което спомен ми остави
и хиляди дълбоки рани.
Но времето отмина,
а с него пак и ние помъдряхме.
Това е истина, която
да видим кога ли спряхме?!
Но ето - аз съм тук-
до този ъгъл -
пред мене пътя раздвоен очаква.
Дали ще се изгубя,
дали и ще се спъвам,
когато тръгна бъдещето да отгатвам?!
Не ме е страх.
И тръгвам.
Ето.
Далече стигнах -
аз се промених!
А времето,
макар и клето,
тъй стара истина за мен откри.
То каза ми:
"Каквото и да си видяла -
било е,
станало е,
ето те сега -
по-мъдра си,
в сравнение с детето,
чието минало ти не разбра.
Ако не беше страдала,
едва ли
сега ще можеше да видиш ти
как нежно синьо е небето
и ярки недостъпните звезди.
Страданието мъдрост е
безкрайна!
Знам има го,
но колкото и да боли,
остава в теб утехата
незнайна,
че свърши ли -
ще свършиш ти!".
© Диляна Василева All rights reserved.
