18 ago 2006, 16:23

* * * 

  Poesía
730 0 1

Това е чат от откровение, което написах на един дъх. Досега не съм писла нищо, никога. Казаха ми да го продължа, да го довърша. Чудя се с трува ли си да му отделя време? Вие как мислите?



                                                          За   мен 

 

Отварям очи, слънцето прозира през клепачите ми. Сама съм, толкова сама, че чак го чувствам пронизващо в съзнанието ми. Всеки човек има такъв период от живота си, в който вижда самотата и я чувства дълбоко, дълбоко в себе си, сякаш цял живот ще е сам, сякаш е единствен на тази планета. Това е такъв момент от живота, в който всичко ти е наред и се чудиш какво да измислиш и изровиш от скучния си живот, за да ти стане интересно. В такъв един момент се раждат или най-гениалните планове и решения, или такива, които са способни да ти съсипят живота!

 

 

 

 

 

Ето го първия ден в новия, голям град. Почти  не си го спомням ясно, само усещането се е стаило дълбоко в мен и го помня, а и сигурно никога няма да го забравя. То е нещо смесено между вълнение, тъга, страх и ентусиазъм. Какво точно правих, не си спомням, но причината, поради която именно се преместих от малкото провинциялно градче в голямата  столица е – любов!Това е едно такова чувство, което според мен е в основата на цялата философия на живота или иначе казано - то ни кара сутрин да се будим, да ходим на  работа, да се смеем, да плачем или най-просто казано - да живеем.

  На 15 години бях така влюбена и вързана за едно момче, че дори и сега си мисля, че никога няма да бъда свободна (сега съм на 19). В момента, в който завърших училище и не успях да влезна в университет, се преместих в столицата, започнах работа, нямах постоянно жилище и бях толкова по детски наивна и изпълнена с фантазии, че сега, погледнато от времето, още се чудя дали този период от живота ми не е бил действително фантазия, сън. До този момент никога не ме бяха разочаровали в любовта, но пък и никога не се бях влюбвала, така че това с разочарованието не ми беше ясно. Не знаех какво е да страдаш от любов, дори и понятие си нямах какво е. Мислих си, че вечно ще бъда обичана, че ще бъда много, много щастлива и, че принца от приказките съществува. Преместих се далеч от близки, познати, на съвсем непознато място, за да започна живота си отново само заради идеята, че съм много щастливо влюбена и, че така ще е завинаги.

    Живях при приятелка на майка ми, докато успях да си намеря квартира и работа. Най-добрата ми приятелка - Дени, също се премести в столицата с мен, при майка си, която преди година се раздели с баща й. С нея сме много близки, израстнали сме заедно, живеехме в един блок, а после аз се преместих в съседния, но от 6 годиншна възраст сме постоянно заедно, учихме в едно училище, после в една гимназия, а ето ни сега и заедно в нашето ново начинание - новия град, новата работа, новия живот. Тук  близки ми са само тя и моят принц. Първата сутрин и се обадих:

       - Дени, какво правиш, мила? Какво ще правим днес?

       - Сега пия кафе. Ще се изкъпя и след 2 часа - среща пред офиса на майка ми! Да си вземеш биографията и ще обикаляме да си търсим работа.

    Eстествено аз закъснях за срещата поне с 20 минути, Дени се беше изнервила и аз смотолявих някакво прозрачно и тъпо извинение за задръстване, което естествено не мина! Разпечатахме си автобиорафиите и тръгнахме да обикаляма магазини, кафета, заведение, за да си търсим работа.

   Това беше началото на края на нашата връзка. Мислихме си, че щом до тук сме извървяли пътя заедно, след многото караници и раздели, значи ни е писано вечно да сме заедно. Да, приятелството между две жени е много странно нещо - в него има завист, има злоба има много, много интриги и мръсни номера, но има и страшно много любов. И ако трябва да различим любовта към най-добрата приятелка от тази към съпруга или любовника, то разликата е много дребна, а и някога дори не съществува - а именно секса. Дори се случва, и то вече нерядко, две най-добри приятелки да спят заедно. И на  обществото днес не му прави толкова впечетление за това  "изкривяване на нормалната природа". Ако видите две момичета да се прегръщат и да си приказват, че се обичат, и, че искат вечно да са заедно, то веднага ще ги обявим с термина най-добри приятелки, докато, ако същото се случи, само че с двама представители на мъжкия пол, моментално ще ги анатемосаме за гейове. В момента ми изниква в главата една фраза която всеки християнин знае: ,,Бог е любов’’, просто ние наричаме любовта с различни думи, ако представители от един и същи пол се обичат, то ние ги наричаме – приятели, ако се обичат мъж и жена, ние ги наричаме любовници, но всъщност то е все едно и също - Бог!

  Така започна раздялата с моята най-добра приятелка. Тя започна работа в магазин на световно  известна марка (която  няма да назовавам, за да не звучи като реклама), а аз в магазин за дамска и мъжка конфекция. Взимахме почти едни и съши заплати с малката подробност, че аз се побърквах от работа: работех от 10 до 8, шест дни в седмицата, а този, който ми оставаше за почивка почти не ставах от леглото. Тя работеше два дни, а следващите два почиваше. Така на мен не ми оставаше време за нея! Видяхме се два-три пъти за половин година и връзката ни се разпадна. Както се казва - „далеч от очите - далеч от сърцето”. Има много общо между първата любов и първата най-добра приятелка. И за двете си спомняме винаги с едно чувство на тъга и копнеж, без значение какви са причините, довели до прекъсването й, и двете връзки, ако се възобновят след прекъсване, не се повтарят със същия плам и все ти се струва „че нещо не е както преди”, и последната, но най-важна прилика е, че в момента на прекъсването на връзката си мислиш, че никога повече няма да си намериш най-добра приятелка като нея

  Когато намериш друга приятелка, следващата най-добра, вече е по-различно, чувствата, емоциите, отношенията също. Аз намерих такава, също така я и загубих. То стана съвсем спонтанно и непринудено, както стават повечето хубави неща в живота. Беше ми колежка в магазина, казва се Мария. Обичах я много, наистина много ,защо точно я изоставих до ден днешен не мога да си обесня - май просто не ми се занимаваше. Намерих си също любовник, с когото не можах да си легна. Не че не исках, напротив - до ден днешен все още притръпвам като си помисля за него. И него го зарязах ей така, просто спрях да му се обаждам. Гошо - беше ми колега, всичко общо взето се завърза когато ни изпратха служебно на едно изложение 10 дена само двамата. Тогава точно нищо не се случи, но след това излезнахме няколко пъти, аз, той и новата ми приятелка - Мария - и нещата се случиха. Инересното е, колко жива и щастлива се чуствах. Немалко пъти си повтарях колко щастлива се чуствам, нямах съвест, че аз си имам приятел, че той също си има приятелка. Стигнах дотам, че казах на майка ми за него и дори ги запознах. Всичко беше прекрасно, всичко беше чудесно, случваше се точно след момент, в който бях изпаднала в емоционална депресия - приятеля ми, с когото преждевременно бях заживяла, обяви, че не ме обича, че съм му тежест, че иска да се изнеса от тях. Така успях да усетя разликата между пълния емоционален срив до пълното душевно щастие. Случвайки се последователно събитията, преживяла и освободила се от оковите на ненормално дългата, безпроблемна връзка от 4 години, щастието ме изпълваше или по скоро така ми се струваше. Интересно е и това чувство - щастие, най-често ни се струва, че сме щастливи, когато ни се случва нещо ново, нещо извън рамките на монотонното ежедневие, нещо, което ни раздвижва и променя. Щастието всъщност е почти еквивалентно на промяната, почти винаги я съпътства. Следва въпроса естествено: тогава какво е нещастието? Това също е промяна, която ние възприемаме отрицателно, много рядко, всъщност, ние изпитваме  истинско нещастие, като изключим физическата болка и страха за самосъхранение, реално нищо друго не ни прави нещастни. Егоистични същества сме ние човеците, привидното състрадание, страха за другия и загрижеността за другия, са  всъщност несъществуващи емоционални състояния, а такива, които самите ние съзнателно си налагаме да изпитваме. По този път на логиката любовта също спада към тази категория чувства, които са психически самоналожени от самите нас. Това, което ние наричаме любов, май всъщност е съвсем физическо усещане или иначе казано, още една част от инстинкта за самосъхрнение - размножаването, продължаването на собствето ни генетично наследство.

Защо тогава да се страхувам да обичам един, двама, трима, първа втора,трета.

   Смених си местоработата, напуснах магазина без да предупредя собственика, единствените които знаеха бяха Мария и Гошо. От новото ми назначение изскваха да ида на обучение за една седмица на морето. Заминах. Останах съвсем сама там. Пак бях щастлива. И сама пак бях щастлива, бях на ново място, беше ми интересно  и не ми трябваше друго.
Към края на седмицата вече ми доскучаваше и определено исках да се прибера в София ...

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

                             

 

© Теодора Тт Todos los derechos reservados

Comentarios
Por favor, acceda con su perfil, para poder hacer comentarios y votar.
Propuestas
: ??:??