На дългочаканото лято,
натрошено от нечакан камък,
опитах се да събера парчетата
и като пъзел пъстър
да го подредя отново.
В люлката му да се залюлея
и унесена във топлия му скут
болката от удара да преболея.
Опитах... много исках...
Намерих онова парче, в което
слънцето раздаваше усмивки.
Намерих и парченце с пясък и море,
рапанчета бодливи.
От мидички седефени
герданчета нанизах.
Открих красивата Егея,
обливаща със влажна пяна
божествения момък Лесбос,
дълбоко във недрата й проникнал.
Целуна кожата ми нежен бриз.
Под лаврово дърво дочух Сафо,
в нощта шептяща нежни строфи.
Намерих стъпките в гората
на Парис и Елена сред тревата.
И парчето със данайците открих,
натъпкани във конския търбух,
коварно стиснали колчани в мрака.
Нажилиха ме зли оси,
наточили жилата си с омраза,
след мене съскаха змии.
Напразно търсих.
Изплъзна ми се онова парче,
в което се усмихва нечий лик.
На оня, който търси мен
от цяла вечност.
Без него пак остана половина лятото,
сърдито си отиде недовършено.
Порязана от липсата,
раната кърви в петата ми.
Камъкът е тежък от сълзи,
но не бих го хвърлила обратно.
Ще го нося като жребий.
Може би ще се стопи,
когато го изплача някога.
© Юлияна Todos los derechos reservados