На дългочаканото лято,

натрошено от нечакан камък,

опитах се да събера парчетата

и като пъзел пъстър

да го подредя отново.

В люлката му да се залюлея

и унесена във топлия му скут

болката от удара да преболея.

Опитах... много исках...

Намерих онова парче, в което

слънцето раздаваше усмивки.

Намерих и парченце с пясък и море,

рапанчета бодливи.

От мидички  седефени

герданчета нанизах.

Открих красивата Егея,

обливаща със влажна пяна

божествения момък Лесбос,

дълбоко във недрата й проникнал.

Целуна кожата ми нежен бриз.

Под лаврово дърво дочух Сафо,

в нощта шептяща нежни строфи.

Намерих стъпките в гората

на Парис и Елена сред тревата.

И парчето със данайците открих,

натъпкани във конския търбух,

коварно стиснали колчани в мрака.

Нажилиха ме зли оси,

наточили жилата си с омраза,

след мене съскаха змии.

Напразно търсих.

Изплъзна ми се онова парче,

в което се усмихва нечий лик.

На оня, който търси мен

от цяла вечност.

Без него пак остана половина лятото,

сърдито си отиде недовършено.

Порязана от липсата,

раната кърви в петата ми.

Камъкът е тежък от сълзи,

но не бих го хвърлила обратно.

Ще го нося като жребий.

Може би ще се стопи,

когато го изплача някога.