11 dic 2004, 9:08

* * *

  Poesía
1.3K 0 0

Да те намразя днес не мога,

а и толкова кратък е животът.

Ще преглътна и днес гордостта си.

Ще се прибера сама в дома си.

Ще прегърна в мрака самотата

и ще се отдам до болка на тъгата.

Ще се заключа в своята крепост.

Ще призова цялата си смелост.

От този лабиринт да изляза

и новото си аз навън да покажа.

Но часовникът сега е спрял.

Вятърът снежинки е довял.

Навън е тихо, а душата плаче.

„Наплачи се” няма кой нежно да ми каже.

И тъгата ме обзема отново.

И чувство не мога да изпитам ново.

Споменът за теб остана – това не ми отне

и парчетата от моето сърце.

¿Quieres leer más?

Únete a nuestra comunidad para obtener acceso completo a todas las obras y funciones.

© Марина Петрова Todos los derechos reservados

Comentarios

Comentarios

Selección del editor

Душа 🇧🇬

Patrizzia

Тъй жилава е моята душа, а уж – покорна, поетична, кротка. Прощава ми, когато съгреша, до девет пъти...

Ти 🇧🇬

askme

Навярно за последно днес ти пиша... Не ми се пише вече. Вече не. Но няма как да спра да те обичам. Н...

Жените на България 🇧🇬

nikikomedvenska

Мъжки момичета? Кой го реши?! Кой на шега ни нарича такива? Някой поредния образ съши с грубо сърце ...

Празната 🇧🇬

Синьо.цвете

Беше залп. Беше взрив. Смъртоносно отеква. Жална майка катери деветия мрак – бели камъни, кръстени в...

Маргаритено 🇧🇬

imperfect

Не знам какво си. Може би усещане, че бурята и днес ще се размине. Не те е страх да ми прощаваш греш...

Разпродажба на спомени 🇧🇬

maistora

На уличка тиха далеч от пазара, под склопа на цъфнали млади липи, старица, изпита от болест коварна,...