* * *
Есента, къдрава и чернокоса,
простира златните листа по пътя.
С ухание на зрели ябълки
всеки свързва нежния й дъх.
Гласът й - капка мед
в кристално чист поток.
Ръцете - полъх на отлитащ щъркел.
В очите - сиви като плачещ облак -
блестят искри от гаснещото слънце.
Но аз не мога да й се зарадвам - зная,
че когато отстъпи дървената хижа
на своята сестра студена,
когато път погълне тихите й стъпки,
с нея ще си си отишъл ти...
¿Quieres leer más?
Únete a nuestra comunidad para obtener acceso completo a todas las obras y funciones.
© Марина Петкова Todos los derechos reservados
