* * *

16 ago 2008, 17:34

Poesía

710 0 3

Есента, къдрава и чернокоса,

простира златните листа по пътя.

С ухание на зрели ябълки

всеки свързва нежния й дъх.

Гласът й - капка мед

в кристално чист поток.

Ръцете - полъх на отлитащ щъркел.

В очите - сиви като плачещ облак -

блестят искри от гаснещото слънце.

Но аз не мога да й се зарадвам - зная,

че когато отстъпи дървената хижа

на своята сестра студена,

когато път погълне тихите й стъпки,

с нея ще си си отишъл ти...

Por favor, acceda con su perfil, para poder hacer comentarios y votar.