* * *
Есента, къдрава и чернокоса,
простира златните листа по пътя.
С ухание на зрели ябълки
всеки свързва нежния й дъх.
Гласът й - капка мед
в кристално чист поток.
Ръцете - полъх на отлитащ щъркел.
В очите - сиви като плачещ облак -
блестят искри от гаснещото слънце.
Но аз не мога да й се зарадвам - зная,
че когато отстъпи дървената хижа
на своята сестра студена,
когато път погълне тихите й стъпки,
с нея ще си си отишъл ти...
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Марина Петкова Всички права запазени
