Отиде си тя - забавата станала мъка и тъга,
​​​корените си, душата, вечно в окови поставя,
бяга и пред очите си слепи, коса посивяваща мята.
Яна, събуди се... Виж се - дъждовно небе,
тъжно дете, изкипяло джезве, изгуби ли своите цветове?
Станала си тумор от страхове...
Дълбая надълбоко в корените на Смъртта.
Родена към самият край на пролетта,
дойде ли краят, зная, ще ме оставиш сама.
И ако може да се обадя, на тази, която бях,
в слушалката силно да ѝ изкрещя:
"Спри да бягаш, стой, натам път няма!" ...