* * *
Аз говоря с пространството,
плуват кристали-надежда -
има път от звезди осветен,
той до безкрая отвежда.
И шепти за безсмъртие с глас
от сълзи теменужени -
за невидими мисли,
оценени с присъди заслужени.
Неми филми запълват екраните,
устните мърдат по тях,
няма нужда от думи, аз виждам -
и смеха недозрял,
и назрелия страх,
и копнежа по другото.
И мъстта във очите ти - алено бяла -
не кръв,
не е любов,
не е цвят,
сякаш е от глад ослепяла.
Нахранú я с плътта си, на парченца нарязана,
напий я с коктейли от стари лъжи,
а раздай на Задушница всичко,
останало от пропилените мечти.
¿Quieres leer más?
Únete a nuestra comunidad para obtener acceso completo a todas las obras y funciones.
© Милена Николова Todos los derechos reservados