Отгръщам нова страница зацапана с кръвта,
с душата на „искрено и лично” изгонена мечта.
Достатъчно ти подарявах и ден, и синева,
достатъчно сънувах изпокапали есенни листа.
Спрях се в мига на пречупващата се дъга,
там събирах за тебе своята мръсна тишина.
Обърсах с покривка от тъга чистите си устни
и оставих ужасни петна - прокажени и черни.
И сега изпращам мисълта за теб, неканена и гола,
да отиде да се изхрачи жлъчно някъде в хола.
Диваните нямат нова дамаска, но кого го е грижа?
Утре ще потърся някое старо парче плат в гаража.
Може да се опитам отново да ги преправя, кой знае?
Но пък се заклевам, че храчката няма да мия – нека дълбае.
Да пробие не само скъпия персийски килим, но и паркета,
знам, че накрая ще стигне до онези, лудо-жълтите павета.
Силуетите в мрака на пращящия телевизор се стопиха
и само побелели от прах и отдавна забравени места откриха.
Помията на отминалия ден безпощадно се изсипа някъде навън,
но, хей, кой го е грижа? В петата ми май още има забит трън...
© Цвети Векова Todos los derechos reservados
Браво, хареса ми.