Отгръщам нова страница зацапана с кръвта,

с душата  на „искрено и лично” изгонена мечта.

Достатъчно ти подарявах и ден, и синева,

достатъчно сънувах изпокапали есенни листа.

Спрях се в мига на пречупващата се дъга,

там събирах за тебе своята мръсна тишина.

Обърсах с покривка от тъга чистите си устни

и оставих ужасни петна - прокажени и черни.

И сега изпращам мисълта за теб, неканена и гола,

да отиде да се изхрачи жлъчно някъде в хола.

Диваните нямат нова дамаска, но кого го е грижа?

Утре ще потърся някое старо парче плат в гаража.

Може да се опитам отново да ги преправя, кой знае?

Но пък се заклевам, че храчката няма да мия – нека дълбае.

Да пробие не само скъпия персийски килим, но и паркета,

знам, че накрая ще стигне до онези, лудо-жълтите павета.

Силуетите в мрака на пращящия телевизор се стопиха

и само побелели от прах и отдавна забравени места откриха.

Помията на отминалия ден безпощадно се изсипа някъде навън,

но, хей, кой го е грижа? В петата ми май още има забит трън...