Бе черен ден и дъжд валеше.
Както в нашите очи.
Изпращахме с болки и корежи приятел към вечните му дни.
Не ще го видим вече, знаехме и повтаряхме това.
Защо животът ни изпрати тази болка и тъга?
Нима животът е толкоз кратък, нима умира младостта?
Защо те губим, мили, защо отиваш си сега?
Нима не ще те видя вече с усмивка на уста и онзи поглед, който грей от доброта?
Нямам сили  да погледна, нито слово да изрека, стон душата ми удави,
искам да крещя - "Върни се, мили, не си отивай, остани".
Сърцето пусто е и страда. Очите парят от тъга, а теб те няма.
Но, мили, ний ще помним всеки миг, всяка твоя дума, твоя лик.
Умира тялото, а не душата. Знай, жива е добрината.
Ще живееш, чрез нас в сърцата.



Почивай в мир, приятелю... Обичаме те...