И времето лети и не пита. Хората не забелязват какво се случва наоколо. Всеки е замислен за собствените си проблеми. А малките неща? А усмивките?


Празнота и мрак настъпват и земята тъне в тях.
Хората намръщени пристъпват към желания за грях.
И всичко сякаш става черно. Земята почва да тъжи.
Усмихват се единствено децата.Безгрижни,незнаещи дори.
Настъпва царството на злото. Грозни гарвани прелитат.
(Допълване картината със смисъл и още злоба за настроение.)

Усмихваме се! Смеем се на глас.
И лъжем всички. Себе си дори.
Навярно по-добре е за самите нас,
когато целият свят скърби.
Преструване се на щастливи. Играем си на непукисти.
И търсим смисъла единствено в лошите мисли.
Тъжни изражения, неразговорливи хора.
Мълчание и нищета! Ето за какво говоря.
И всичко придобива смисъл, когато хората заспят,
тогава идва ред на сънища, в които всичко е истинско,
но те едва ли ще го разберат.
Прекалено заети са, както вече казах, със своите лични дела
и много далече са от спомена за съня.