* * *

Самотата сплиташе ме в жестоките си мрежи,  ослепяваше чувства и копнежи, не дава ти да дишаш с пълна гръд, изчопля мисли мрачни от най-затуления кът. Не! Не желая да живея повече така, затворена, скована и сама. Към който и ъгъл да погледна в тъмнината, тишина и студенина излизат от стената. Друго иска тя, душата, свила се на геврек, безмълвно наблюдаваща играта. За далечни полети бленува в мрака на слънчевия ден,  а сълзите потичат, макар и да са в плен. Надежда? Стопила се и тя,  тихо е отплавала от борда на срама. Защото всеки знае, че играта се играе от изпечени играчи и няма място за другомислещи "тъпаци".