В студената дъждовна нощ

мъгливи облаци се носят.

Помъкнала пробития си кош,

тя  проси, проси...

Изваял е синкавият вятър

не дупка - а кратер

в душата и на нея.

Ала тя се себе не жалее...

Бляска мокрото шосе в сигнали,

които само тя познава из основи -

на бъдното - мътните спирали,

на сегашното - незримите окови.

Луната посинява, земята се напуква.

Бесният пукот на дъжда от студ

                                            замлъква.

Ала огънче дири тя още, зная,

нейде на кратера в безкрая...

На измръзналата земна плът

хилядите лампи електрични

почти са като свещи в свиден кът.

Ала са чужди и себични...

Мъртви, изкуствени,

фалшиви, налустрени

са звездите тая нощ.

А истинските - тия, дето падат -

тя събира в своя пош...

В студената дъждовна нощ

човечеството е като дантела,

                                   приятели -

дупчица до дупчица.

Милиони кратери...