***

10 abr 2016, 22:52

Poesía » De amor

785 1 2

Пристъпвам по ръба на

вечерта.

Ти си до мен. А твоята ръка

спасява ме от сляпо

отчаяние.

Светът се ражда тихо в

пролетта,

а аз потъвам в твоето

мълчание -

минутата, в която любовта

не се нуждае гласно от

признания…

И няма как да тръпна в

самота.

И няма как студът да ме

събори,

дори небето в миг да

проговори,

макар да идват хладни

ветрове…

Прозорецът наивно е

отворен.

Наивни са и моите криле.

Довчера беше сянка от

предчувствие,

неясно обещание,

илюзия…

Днес всяко нещо има си

лице.

Рисувам силуета ти със

устни.

Най-истинският образ.

На дете.

Por favor, acceda con su perfil, para poder hacer comentarios y votar.