***
Пристъпвам по ръба на
вечерта.
Ти си до мен. А твоята ръка
спасява ме от сляпо
отчаяние.
Светът се ражда тихо в
пролетта,
а аз потъвам в твоето
мълчание -
минутата, в която любовта
не се нуждае гласно от
признания…
И няма как да тръпна в
самота.
И няма как студът да ме
събори,
дори небето в миг да
проговори,
макар да идват хладни
ветрове…
Прозорецът наивно е
отворен.
Наивни са и моите криле.
Довчера беше сянка от
предчувствие,
неясно обещание,
илюзия…
Днес всяко нещо има си
лице.
Рисувам силуета ти със
устни.
Най-истинският образ.
На дете.
© Ева Корназова All rights reserved.
*