Дъхът ми губеше се от очакване.

И сърцето ми как пееше тогава!

Той беше светлината ми,

В студена зима пламнала жарава.

Той беше моето спасение,

От раните дълбоки.

От потъването в бездната.

Беше сладост в горчиво време.

А накрая простичко… изчезна.

Аз дълго не можах да го преглътна.

И насън го срещам още, още.

В сърцето ми е тихо… Смътно

Туптежа му напомня за оная обич,

Която ме разтърси из основи.

Насити дните ми с копнеж.

Как се потушава този огън?

Запален от най-любящите ръце.

Все едно вятъра да укротиш,

И небето да накараш бури да не праща.

Точно толкова невъзможно е да върна онзи миг,

В който сърцето ми умираше… От щастие.