А бях щастлива
Дъхът ми губеше се от очакване.
И сърцето ми как пееше тогава!
Той беше светлината ми,
В студена зима пламнала жарава.
Той беше моето спасение,
От раните дълбоки.
От потъването в бездната.
Беше сладост в горчиво време.
А накрая простичко… изчезна.
Аз дълго не можах да го преглътна.
И насън го срещам още, още.
В сърцето ми е тихо… Смътно
Туптежа му напомня за оная обич,
Която ме разтърси из основи.
Насити дните ми с копнеж.
Как се потушава този огън?
Запален от най-любящите ръце.
Все едно вятъра да укротиш,
И небето да накараш бури да не праща.
Точно толкова невъзможно е да върна онзи миг,
В който сърцето ми умираше… От щастие.
© Полина Велчова All rights reserved.
