Пробуждам се… През миглите

промъкнал си се в мене.

Полузаспали мисли

неволно стават пленници

на твоето присъствие

безшумно и невидимо.

Прокарваш тънки пръсти

по моите клавиши.

И скитникът ми – разумът –

не търси нови истини

преди да влезе в храма ти,

преди да е пречистен,

благословен от тебе…

Ах, как ни е потребно

да бъдат всички щитове

и копия строшени!

Съблечени – душите ни!

Без ризници, без шлемове,

без дрехи и без маски.

Като телата – голи.

Защото те не мамят!

Първични като полюси,

магнитно се притеглят

и неизбежно сливат се…

Плътта е твърде смела!

Защо духът страхливец е?...

Албена Димитрова

1984 г.

София.