Ако няма кого да прегръщам,
защо ми са вече ръцете,
ако няма кого да целувам,
за какво са ми вече устните,
ако няма кого да обичам,
за какво ми е вече сърцето!
Но животът изобщо не пита,
къде ли ми мислите скитат,
той ме поглежда тъй строго,
да се сърдя едва ли ще мога,
ако гневът ми нахлуе в очите,
мигом проклинам си дните.
Но после, умело животът
към нещо красиво ме връща,
започвам борбата със себе си
и мислено тебе прегръщам.
целуват ме скъпите вещи,
а сърцето за тебе се сеща.
Колкото и да се обичаме
и в любов да се вричаме,
всеки път в живота си има
и през него сам си върви,
всички сами се раждаме,
всички сами си умираме,
а обичаме, за да се научим,
с другите да живеем!
© Миночка Митева Todos los derechos reservados