АМФИБИЯ

В самия пик на суматохата

от делничното суетене

една пукнатина

без грохот,

без кръв от рана

зейва в мене.

Духът ми се потапя жадно

сред дълбините ù застинали –

в подмолите

се реят плавно

останки призрачни от минало.

Като амфибия

се гмуркам

в изтеклото отдавна бъдеще –

броя къде какво съм сбъркал,

но сроковете там са свършили.

Изникват в здрача

непокътнати

надежди – на душата кладите –

но няма как да бъдат стъкнати

и да дочакат ново пламване.

Изящни като древни амфори,

подобно на черупки стари,

отекват равнодушно страстите,

кънтели някога фанфарно.

Пропуснати съдбовни срещи

необратимо преминават,

непоправими стари грешки

отплуват в мрака на забравата.

Следи от стъпки се преплитат

в останали без изход

входове

и като прилепи излитат

въпроси с неполучен отговор.

Под ръб от жило неизтръгнато

усещам незарасли рани,

а бляновете си несбъднати

успявам да докосна с длани.

Неповторими до обреченост

обгръщат ме предишни пориви,

на дъното на тленна вечност

лежат преодолени болки.

Витаят трепети изстинали,

и сенки на лица обичани,

въздишат мигове отминали,

нашепват думи неизричани.

О, спомени,

пленени в царство,

обрасло с тайни

премълчани –

като с горчиви водорасли

потънал кораб в океана!