Аутопсия на Тишината
Не е тишина,
когато тя с бяла престилка пристига
и от кръвта ти лакомо лочи раните,
в стих да превърже.
Тогава е болка! Зла и черна! Озъбена! Космата!
От нея думите, родени с патерица,
стържат по душата.
Не е тишина,
когато сам-самичък си във тиха стая…
и чуваш нейде смях, детска глъч отвън,
или пък плач.
А от прозореца ти - две облещени очи,
като ръка на просяк, да видят чакат:
стъпки… или глас…
Но на перваза само сянката мълчи.
Мълчи си. И не пада.
И онази тишина,
която души в гънки от намачкана постеля
аромат да задържи -
от някой, който има много, много тишини -
по нищо не прилича
на Тишината, в която ти си ти. И не си.
Тишина е тогава,
когато е толкова тихо - почти като смърт,
а една усмивка като пеперуда
на устните ти каца, сякаш върху цвят.
Няма болка, нито смях,
нито страх да чакаш думи да се появят…
Тогава с ангелски крила - Всемир си!
… и листенце във калта.
¿Quieres leer más?
Únete a nuestra comunidad para obtener acceso completo a todas las obras y funciones.
© Анахид Демирова Todos los derechos reservados ✍️ Sin IA