АВТОПОРТРЕТ ПО ЗАЛЕЗ

... навярно подир птичите ята ще се смотая някой ден в пейзажа,

дано даде ми Бог две-три лета? – каквото още имам, да го кажа,

да си допея, да се измълча на български език! – да си поплача,

душа да ви разстеля – и бохча, под топлата ми пепелна погача,

денят да плисне блага светлина върху света от скъдните си менци,

да милна пак любимата Жена! – красиво остаряващо бабенце,

пак да ви нося светлата си вест, спестете си ги, лавровите клонки! –

поне веднъж – във стих, на Еверест да се кача по бели маратонки,

да нарисувам мама в пепелта, и своя внук – с несръчен показалец,

преди да литна с птичите ята – и да изчезна в своя сетен залез.