Аз 8

24 nov 2018, 14:46

Poesía

381 0 0

В черупка на орех заспах.
В рапан, в черна мида се сгънах.
Стъкло стана летният смях.
Във сянка самотна се спънах.

Разрових пак лунната жар
с несмели, замръзнали пръсти.
А вятърът - мъдър и стар -
с прощаваща длан ме прекръсти.

Чер кладенец стана деня.
На дъното спрях беззащитна.
Кого, ах, кого да виня,
че нямам крила да политна?

Por favor, acceda con su perfil, para poder hacer comentarios y votar.