Леко се впускам в голямото нищо

за да чуя, видя, усетя

за да мисля, милея и казвам.

И леко се впускам в голямото нищо

За да чуя тишината как беснее

дакато светлината бавно не изтлее

на раменете ни тежки, синьо - зелени... изморени.

Аз леко се впускам в голямото нищо

за да видя как скотове се издигат нечестно.

Беснейки, колейки... мамейки, лъжейки.

Осъкатяващи децата бъдещи

и унищожавайки настоящите народи!

Леко се впускам в голямото нищо

За да този път усетя

емоция унищожаваща и сриваща

сгради черни, бели, кафеви...червени, зелени.

Сякаш не Есен минава

А тя, самата смърт

черна като мантията

тиха като нищотото на битието

било то моето, твоето, тяхното.

Безлика и еднозначна, непобедима и ненадхитрима,

Извикана от тях хората

И ситворена от неговото величие.

А ти, прости ми човешки интелекте!

Хванал щит в едната и меч в другата ръка,

се подвизаваш над смърта и виеш като куче

с един последен скотски вой до небесата.

Защото видиш ли, войната си спечелил и жив си ми останал.

Само ти едничък, бил преди един от многото,

а сега един от малкото.

И чия война спечели?

Тяхната, нали?

Уж много сме разбиращи и пак непоумнели.

Човека, що е то?

Това са думи настоящи, а вярвам аз и бъдещи!

Леко се впускам в голямото нищо

за да мисля над живота

за да мисля за блянта

за да мисля над водата

втренчен със собственият Аз,

който изморен, разбит, пребит,

се чувства във момента.

И леко се впускам в голямото нищо

за да мисля за злото

обхванало вселената, която всеки ден отдалечава се!

Уж тук е, ама нито трепет, нито знак!

Защото нито воля, нито блян...

не могат да свалят главата на световният козел,

защото идва друг и друг и друг.

И леко се впускам в голямото нищо

за да мисля и в същото време милеейки силно,

за мечтите да станат реалност, и пак плачейки

гаснещ да хвана перото.

Перото описващо времето...

Косите, кръвта, тялото.

Тялото, разбито, съкрушено и разочаровано!

Тялото почернено и бавно във времето гаснещо.

Било преди силно, дом на душата и незабравящо предишните.

Предишните, които души познавало, били живи, будни... гладни и жадни.

И леко се впускам в голямото нищо

милеейки за време, време което е било безценно,

и се превърнало в диамант до толкова ценен,

че с мисълта се изморявам да го мисля,

а ръката вече се пречупва от писания,

пък косите посребрели от мъдрост,

мъдрост недостатъчна пред звяра.

А то, времето, пътепис и пътешественик

помнейки всеки, всичко и всички!

Пътеводител на живота и предвестник на жетварят.

И леко се впускам в голямото нищо

Да казвам думи без и със значение.

И леко се пускам в голямото нищо за да казвам,

за да казвам и наказавам грешни хора,

несторили нищо лошо на мен,

но на моите близки!

И леко се впускам в голямото нищо

Завети, които завети безценни били,

но пусти и празни от значение, от мига на сътворението до този на загубата си били.

А после с времето се били превръщали в мъдрост, която е грешна сега е и крайно неправилна.

в реалма на тъмнината и изкривеното бъдеще нататък.

Аз леко се впускам в голямото нищо

За да Видя, Чуя, Усетя

За да Мисля, Милея и Казвам!!