Измина може би почти година
бездомна, безнадеждна и унила
ръцете все студени са, изстинах,
раздялата почти ме е затрила.
Градът наоколо е сляп и ням
далеч в полята вие само вятър.
Намръзна ми, не студ - театъра.
Hамръзна да не бъда прям.

В късен час пиша, в ранен ти чети,
не ми носи ти нищо, с тебе красотата
ръка в ръка ще дойде с тъмнината,
последно да ме повали.
О, мила, първа капка от роса,
не казвай, че съм сбъркал - аз го зная,
наивника в мен доведе края.
И не успявам да го понеса.

И все по-сам оставам ден след ден,
по-гъста, тежка е край мен мъглата,
с пипалата си обвива ми душата
Затваря мен дълбоко вътре в мен.
Страхливи, от студената ръка
и допира безжизнен други бягат
протягат се, но не досягат
Аз ще си остана все така...

По любимото ми стихотворение “Аз искам да те помня все така...” на Димчо Дебелянов.