Защо стана така,

на кой му трябваше това,

какво стана с нас,

с любовта...?

Защото знам, тя още живее във мен,

а навярно и в теб...

Но тогава защо...

Защо, питам се всеки божи ден...

Честно ли бе...?

Не, със сигурност не.

Да бъдеш толкова далеч от мен,

и толкова близо в същото време.

Няма и един момент,

да не ми е тежал, в това нещастно бреме...

И един миг дори...

Не са спирали в мене сълзите.

Изгубих аз в тях самата себе си,

в непрестанното търсене на твоите очи....

Но не ги намирам, и пусто вече е отвътре,

в гърдите, и вали ли, вали... 

А дали ще дойде такъв ден,

вече започвам да се съмнявам...

Минаха години, а теб още те няма,

вярвам ли... Или сама се заблуждавам...?

Не губя вяра...

Но бавно и сигурно, малко по малко,

спирам да се надявам...

А умре ли и надеждата последна, какво след нея ми остава...

А това не е тежко...

Жестоко е.

Не, това не е и мъка...

А най-адската болка е...

Неспираща, нестихваща, незаличена...

Такава тя остана си във мене...

Раната остана отворена...

Няма и да оздравее...

Като грешка недоизмолена...

Дорде съм жива аз...

И тя във мене ще живее.

Защо, защо бе това,

имаше ли нужда...

Най-святото ми нещо на света,

сега за мене да е чуждо...?