Защо стана така,
на кой му трябваше това,
какво стана с нас,
с любовта...?
Защото знам, тя още живее във мен,
а навярно и в теб...
Но тогава защо...
Защо, питам се всеки божи ден...
Честно ли бе...?
Не, със сигурност не.
Да бъдеш толкова далеч от мен,
и толкова близо в същото време.
Няма и един момент,
да не ми е тежал, в това нещастно бреме...
И един миг дори...
Не са спирали в мене сълзите.
Изгубих аз в тях самата себе си,
в непрестанното търсене на твоите очи....
Но не ги намирам, и пусто вече е отвътре,
в гърдите, и вали ли, вали...
А дали ще дойде такъв ден,
вече започвам да се съмнявам...
Минаха години, а теб още те няма,
вярвам ли... Или сама се заблуждавам...?
Не губя вяра...
Но бавно и сигурно, малко по малко,
спирам да се надявам...
А умре ли и надеждата последна, какво след нея ми остава...
А това не е тежко...
Жестоко е.
Не, това не е и мъка...
А най-адската болка е...
Неспираща, нестихваща, незаличена...
Такава тя остана си във мене...
Раната остана отворена...
Няма и да оздравее...
Като грешка недоизмолена...
Дорде съм жива аз...
И тя във мене ще живее.
Защо, защо бе това,
имаше ли нужда...
Най-святото ми нещо на света,
сега за мене да е чуждо...?
© Ангелина Всички права запазени