Сама в есенния ден,

сред окапали листа,

под небето посивяло

останах без душа.

И тялото ми празно

движи се небрежно, бавно -

в танц на самота.

А сивото небе се мръщи,

в настроение не е.

Напълно ме разбира

как не съм добре.

Във страшен полумрак

чувствам се добре.

Някак празна

със пресъхнали очи,

но празната душа не страда,

вече не тъжи...

Безразлично е,

щом надеждата загубиш.

Безразлично е

и смисъл няма.

С въздишка тежка

и тихи стъпки

вървиш безцелно

и не мислиш.

Умората не съществува.

Изведнъж мисли те връхлитат

и натъжаваш се отново.

Как ми липсваш,

нямаш си идея.

Но вярвам във един човек,

приятел ми е, знам,

На него аз разчитам

и надеждата ми връща в плам.