Не, не, не, не...

Ти миришеш на пот и надежда
и когато ми даваш розата.

(Първо счупих дългото зелено стебло 
и го хвърлих край пътя, 
след това късах листчетата едно по едно
и ги изгарях с кибрит.)

Виждам твоята странна увереност, 
че хората са това, което са 
и че накрая на приказката 
всичко ще е наред.

(Аз съм маска, не виждаш ли?)

И всеки път, когато ме прегърнеш,
аз изтръпвам, а ръцете ти са като паяци

(като се прибера вкъщи, протърквам до червено
местата, където си ме докоснал),

които лазят по раменете ми
и се спускат по гръбначния ми стълб.

На раздяла ме държиш дълго, цяла вечност
(а аз искам да избягам, да тичам на прекалено високите си токчета,
да хвана гората, планината,
каквото и да е, само да съм далеч от тук)

и ми казваш, че съм страхотна, прекрасна, невероятна,
че съм истинска кукла,
че ще се видим отново, нали?

А аз мълча и се усмихвам, 
и на тръгване ти давам грешен телефонен номер
(защото този път аз съм съгласна с теб,
наистина съм кукла -
студена, фалшива и с пластмасова празнина на мястото,
където трябваше да е сърцето ми).