Барби
Не, не, не, не...
Ти миришеш на пот и надежда
и когато ми даваш розата.
(Първо счупих дългото зелено стебло
и го хвърлих край пътя,
след това късах листчетата едно по едно
и ги изгарях с кибрит.)
Виждам твоята странна увереност,
че хората са това, което са
и че накрая на приказката
всичко ще е наред.
(Аз съм маска, не виждаш ли?)
И всеки път, когато ме прегърнеш,
аз изтръпвам, а ръцете ти са като паяци
(като се прибера вкъщи, протърквам до червено
местата, където си ме докоснал),
които лазят по раменете ми
и се спускат по гръбначния ми стълб.
На раздяла ме държиш дълго, цяла вечност
(а аз искам да избягам, да тичам на прекалено високите си токчета,
да хвана гората, планината,
каквото и да е, само да съм далеч от тук)
и ми казваш, че съм страхотна, прекрасна, невероятна,
че съм истинска кукла,
че ще се видим отново, нали?
А аз мълча и се усмихвам,
и на тръгване ти давам грешен телефонен номер
(защото този път аз съм съгласна с теб,
наистина съм кукла -
студена, фалшива и с пластмасова празнина на мястото,
където трябваше да е сърцето ми).
© Скреж Постъклото All rights reserved.
