Дъщеря ми тича и се усмихва
на своето детство.
Тича като децата от всички поколения, тича като момчето, което бях аз на 10 години,
тича с усмивка към просторите сини на своето детство, на своето време.
Тича напред, където я чака любовта, очакват я толкова красиви неща.
Но сега е в сила още нейното детство, сега е още безоблачно небето.
Сега е лято и пътят е прашен и белите стъпки след нея остават.
Оставам и аз с тях, задъхан и морен, далече ще стигне,
ще гледам отдире, дълго ще гледам.
Тичай щастливо малко момиче, аз ще те пазя да идеш далече.
Дали ще ме помниш после след време, това не е важно, това не е тема.
Нали след години и ти ще си имаш детенца щастливи ...