obraz4e (Горския)
11 181
9.09.2018 г., 21:55 ч.

Бащино 

  Поезия » Философска
966 2 5

 

Дъщеря ми тича и се усмихва
на своето детство.
Тича като децата от всички поколения, тича като момчето, което бях аз на 10 години,
тича с усмивка към просторите сини на своето детство, на своето време.
Тича напред, където я чака любовта, очакват я толкова красиви неща.
Но сега е в сила още нейното детство, сега е още безоблачно небето.
Сега е лято и пътят е прашен и белите стъпки след нея остават.
Оставам и аз с тях, задъхан и морен, далече ще стигне,
ще гледам отдире, дълго ще гледам.
Тичай щастливо малко момиче, аз ще те пазя да идеш далече.
Дали ще ме помниш после след време, това не е важно, това не е тема.
Нали след години и ти ще си имаш детенца щастливи
на своето време.

Сега този миг във снимка ще хвана, докато тя още е тука до мене.
В сърце ще го пазя, защото ме топли и мога да пусна своето лято.
Отварям пръсти, които доскоро го стискаха здраво, моето лято.
Вече мога без него, защото видях че остава в очите на моята щерка, на мойто момиче.

© Горския Всички права запазени

Свързани произведения
Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??