***

26 nov 2017, 11:14

Poesía

461 0 2

разпилява се

из целия град,

из ц е л и я т и с в я т:

със своята тъга –

със цялата си радост

окупира те...

не я събираш

от своите руини;

отломките ѝ няма да прокудиш

от душата;

скърбиш, щом

тъгата ѝ вече е чужда,

не твоя, не твоя...

а е далечна;

отметна времето,

в което да я държиш,

да я държиш будна...

тя блести

в лунносребрист оттенък

насред неброими други светлинки,

а есента в сърцето

бавно обсипва със сън

всички твои инстинкти.

Por favor, acceda con su perfil, para poder hacer comentarios y votar.

helpmepaintthestars (Слънчоглед)

2017-11-26T13:03:18+02:00

Оцеляването е жестока игра!
Gavrail45 (Гавраил Йосифов)

2017-11-26T11:58:48+02:00

Хели,харесах стиха ти но щом стигнах до инстинктите се сепнах.Хубави,лоши с тях оцелявам.Без тях пълна дезорентация.Кого и какво да заглеждам.