7 ene 2008, 15:47

Бе(з)сил(н)о 

  Poesía
2637 0 35

Не съм му даже чужда... И за толкова

не стига послеписното в очите ми.

Издрасках го с моливното на болката

и в кожата му... още спят графитите.

 

Чаршафите са светли. По пустинено.

И бяло мимикрират с голотата ми.

Той тръгва срещу дюните... безименен.

Жигосан с нелечима непознатост.

 

А аз оставам с пустото на мислите

в покрова на чаршафите, където

не дадох нищо. Нищо не поисках.

Аз имах нужда само от вендета.

 

Не се познавам. Мойте очертания

отчайващо приличат на бесило.

Увисва в мене всяко покаяние.

Дъските ми отдавна са прогнили.

 

Насън заспивам с минало неслучване.

А тук съм прецъфтяла за събуждане.

Поглеждам го... Не ми е даже скучен.

Трагично е. Не съм му даже чужда.

© Елица Мавродинова Todos los derechos reservados

Comentarios
Por favor, acceda con su perfil, para poder hacer comentarios y votar.
Propuestas
: ??:??