Бе(з)сил(н)о
Не съм му даже чужда... И за толкова
не стига послеписното в очите ми.
Издрасках го с моливното на болката
и в кожата му... още спят графитите.
Чаршафите са светли. По пустинено.
И бяло мимикрират с голотата ми.
Той тръгва срещу дюните... безименен.
Жигосан с нелечима непознатост.
А аз оставам с пустото на мислите
в покрова на чаршафите, където
не дадох нищо. Нищо не поисках.
Аз имах нужда само от вендета.
Не се познавам. Мойте очертания
отчайващо приличат на бесило.
Увисва в мене всяко покаяние.
Дъските ми отдавна са прогнили.
Насън заспивам с минало неслучване.
А тук съм прецъфтяла за събуждане.
Поглеждам го... Не ми е даже скучен.
Трагично е. Не съм му даже чужда.
© Елица Мавродинова All rights reserved.
