Наричаме ги напаст, бежанци,
натрапници, ислямски терористи,
мигранти или просто чужденци
заплашващи реда. На прима виста,

първосигнално гоним ги с омраза,
и срещаме ги – пак първосигнално –
с добре дошли. Прииждат на талази –
мъже, жени, деца с очи печални -

и подкопават, сякаш са от пясък,
устоите познати на света,
показват ни, зад лъскавия блясък
дълбоката и страшна пустота

на древни страхове и егоизъм...
Съвсем не съдя криви ли сме, прави!
Но виждам как от многото си ризи,
съвсем по християнски, си не дават

дори една Европа, САЩ, Русия...
И мисля още, че е късно вече
за помощи и ризи! Не просия
и милостиня нужни са, а меч и

единна воля! Не за да ни има!
Макар и луд, светът ще оцелее
тъй както оцеля след Хирошима.
Но струва ли си той да се живее?