Гониш призраци, мечти,

неусетно времето лети-

като малка птица то е,

излетяла от гнездото свое.

В живота остани, дете,

в сините си сънища поне,

и мечтата своя докосни,

до небето с нея ти литни.

Но тичаш след химери пак,

и незнайно кой и как

твоите мечти изтрил е

и детето в теб убил е.

Пуста, глуха е душата

на детето без тревата,

без слънцето и птиците,

изчезнали от жиците-

сякаш пак е тука есента

на птиците без песента.

От децата свои ти вземи

огънчето детско запали,

душата ти да сгрее то отново,

да прогониш зимата сурова,

да можеш пак да дишаш,

да обичаш и да пишеш,

да бродиш из живота строг,

да търсиш и разпитваш Бог

за времето и за тъгата,

за себе си и за реката,

дето никога не ще е съща.

И детето пак се връща,

то пак си иде у дома.

Изчезва нощната тъма.