Вече не плача...
Нямам сълзи
Изплаках ли ги
Пресуших ли ги
Не зная,...
но вече не плача...
А когато плача,
дори и не зная
Реките сякаш потичат сами...
Дори и не хлипам...
Те просто сами, беззвучно текат...
Сърцето дори,
не е същото...
Вкамени се...
Сигурно вече имам
каменно сърце...
Нямаше алтернатива...
или това...или...
разбито и разпиляно
на милиони, милиони,
парченца сърце...
Как така ли?
Ами ей така!...
Става бавно...
Ти дори не усещаш...
Понасяш удар след удар...
Болка, след болка...и
един ден се събуждаш
с пресхнали сълзи
и вкаменено сърце...
Гледаш на себе си,
отвън...като на черупка...
Отломка някаква
останала от теб...
Гледаш и не се познаваш...
И така...като мумия съществуваш
Безчувствен, претръпнал...
Изгубен...
Докато,
върху тебе не капне
Жива вода...
Сълза от човек,
с туптящо за теб сърце...
Valentina Mitova
06/05/2021
© Valentina Mitova Todos los derechos reservados