Вече не плача...

Нямам сълзи

Изплаках ли ги

Пресуших ли ги

Не зная,...

но вече не плача...

А когато плача,

дори и не зная

Реките сякаш потичат сами...

Дори и не хлипам...

Те просто сами, беззвучно текат...

Сърцето дори,

не е същото...

Вкамени се...

Сигурно вече имам

каменно сърце...

Нямаше алтернатива...

или това...или...

разбито и разпиляно

на милиони, милиони,

парченца сърце...

Как така ли?

Ами ей така!...

Става бавно...

Ти дори не усещаш...

Понасяш удар след удар...

Болка, след болка...и

един ден се събуждаш

с пресхнали сълзи

и вкаменено сърце...

Гледаш на себе си,

отвън...като на черупка...

Отломка някаква

останала от теб...

Гледаш и не се познаваш...

И така...като мумия съществуваш

Безчувствен, претръпнал...

Изгубен...

Докато,

върху тебе не капне

Жива вода...

Сълза от човек,

с туптящо за теб сърце...

Valentina Mitova

06/05/2021