Бавно се разхождам из душата си...
О, колко ми прилича тя на гробище.
Отдавна са изсъхнали венците
и гробовете са злокобно хлътнали
забравени навеки.
Погребал съм какво ли не от себе си.
Какво ли не животът ми е вземал...
Най-близките простреляха сърцето ми.
Срещу кого ли не
самият аз съм стрелял...
Душа като безкрайно гробище.
Отдавна мъртви са надеждата ...