24 jul 2011, 17:15

Безименно и сладко

  Poesía
1.1K 0 2

 

 

Сияйните полета пред мен се разпиляха

и мигом се отворих към новата заплаха -

да бъда блед и умен, незнаен, поетичен

и вечно през полетата усмихнато да тичам.

 

Във лятото горещо животът е стоманен.

През зимата шептим и дишаме, нахални.

Във бурята умеем да бъдем здрави, мъдри,

по живота копнеем, а всъщност сме си чудни.

 

Желаем да сме нови, красиви и приятни,

да тичаме безспир през друми благодатни,

да дишаме природно, да чупим гнили миди,

да бродим и да ходим през новите си книги.

 

Навън е по-приятно, когато е прохладно,

но крие се сърцето студено, благодарно,

мечтае за победи, за слава и за чест

и пита "ти какво направи с разума си днес?"

 

Безспир се лутам нежно, мечтая за утеха

и знам, ще я получа, макар че те ми взеха

и малкото кураж, който тайно носех,

но новата си слава жално си изпросих.

 

Не съм красив и верен, не съм богат дори,

но моите молитви са тихи и добри.

Мечтая да съм вечен, прокуден и добър

и още да съм течен, макар и вечно зъл.

 

Да си пиян е сладко, да си крадец е чест.

Когато ти допадне, живей и викай днес.

А щом пък ти омръзне, в покой и мрак заспи

и после ще целунеш две хубави очи.

 

Събудиш ли се, тичай, живей и скачай, знай,

че слънцето обича да грее в своя рай.

Луната е безкрайна, фантомите са два

и кичат се безкрайно с паунови пера.

 

Небрежно се мотаеш, обичаш да си сам.

Душата ти прежуря и гасне в своя плам.

Ръцете ти са силни, студени и добри,

а пръстите ти свити милеят за звезди.

 

В небето скрито шепнем, за него сме родени.

Обичаме го силно, макар да сме засмени.

И питаме се тайно, къде си, боже наш,

защо не ни помагаш във сетния ни час?

 

И той ни отговаря - все тук съм, мои чеда,

по пътя ви коварен аз весело вървя

и боря се с усмивка със вашите мечти,

дарявам ви почивка от своите игри.

 

Мечтите идват пъстри, приети в смътна жар.

Приемат ме чевръсто във пламък на пожар.

Умея да се скитам и да живея топло,

приемам да съм ситен във мрачно, сиво робство.

 

Това е днес мечтата, това е днес смъртта,

която сиво хлопа на нашата врата.

Дали ще ù отворим, не питам и не знам,

но здраво ще се борим за своя мрачен план.

 

 

 

¿Quieres leer más?

Únete a nuestra comunidad para obtener acceso completo a todas las obras y funciones.

© Нико Ников Todos los derechos reservados

Comentarios

Comentarios

  • А някакви предположения поне нямаш ли?
  • А сега де. Изобщо не можах да проследя мисълта на туй произведение, въпреки ТРИНАЙСЕТТЕ куплета.

Selección del editor

Ти 🇧🇬

askme

Навярно за последно днес ти пиша... Не ми се пише вече. Вече не. Но няма как да спра да те обичам. Н...

Ребро над сърцето 🇧🇬

Katriona

Тази вечер жена му избяга - бе повярвал във калните клюки, псува дълго, с юмрук я налага и ребро над...

Душа 🇧🇬

Patrizzia

Тъй жилава е моята душа, а уж – покорна, поетична, кротка. Прощава ми, когато съгреша, до девет пъти...

Разпродажба на спомени 🇧🇬

maistora

На уличка тиха далеч от пазара, под склопа на цъфнали млади липи, старица, изпита от болест коварна,...

Ковачът на лунния сърп 🇧🇬

argonyk

Нито на изток от рая съм бил, нито на запад от пъкъла чер. В двора ми пее синигер в дактил, свири щу...

Кръчма за самотници 🇧🇬

Anita765

Тя стъпи на прага – ефирна и лека, и в кръчмата стана по-тихо от храм. Как зяпаха всички! И питаше в...