Слънцето надничаше през клоните на дървесата,

вятърът полъхваше и отронваше от тях листата.

В почти безлюден парк есента гостуваше,

стелеше позлата и във въздуха танцуваше.

На една от пейките самотни, бяхме ние с тебе,

радвахме се на живота, ала не смеехме да гледаме напреде.

Улавяхме на слънцето лъчите, тъгувахме за топлината,

но издаваха ни мъката очите и отронваше се лист-душата.

Беше туй нашето време – любувахме се на "нашата есен",

зимата сякаш от мен щеше да те вземе,

а аз исках да те изпратя със песен.

Събирахме сили и двамата – до следващата пролет.

Аз питах се "до кога така?", ала листата нямаше как да ми отговорят...

Сигурно още ни помни безлюдният парк

и пейката наша – думите нашепва...

Сигурно още през клоните слънцето наднича,

но вече някой, някого другиго там обича...