Слънцето надничаше през клоните на дървесата,
вятърът полъхваше и отронваше от тях листата.
В почти безлюден парк есента гостуваше,
стелеше позлата и във въздуха танцуваше.
На една от пейките самотни, бяхме ние с тебе,
радвахме се на живота, ала не смеехме да гледаме напреде.
Улавяхме на слънцето лъчите, тъгувахме за топлината,
но издаваха ни мъката очите и отронваше се лист-душата.
Беше туй нашето време – любувахме се на "нашата есен",
зимата сякаш от мен щеше да те вземе,
а аз исках да те изпратя със песен.
Събирахме сили и двамата – до следващата пролет.
Аз питах се "до кога така?", ала листата нямаше как да ми отговорят...
Сигурно още ни помни безлюдният парк
и пейката наша – думите нашепва...
Сигурно още през клоните слънцето наднича,
но вече някой, някого другиго там обича...
© Галина Кръстева Все права защищены