Nov 27, 2010, 8:00 PM

Безлюдният парк

  Poetry
781 0 0

Слънцето надничаше през клоните на дървесата,

вятърът полъхваше и отронваше от тях листата.

В почти безлюден парк есента гостуваше,

стелеше позлата и във въздуха танцуваше.

На една от пейките самотни, бяхме ние с тебе,

радвахме се на живота, ала не смеехме да гледаме напреде.

Улавяхме на слънцето лъчите, тъгувахме за топлината,

но издаваха ни мъката очите и отронваше се лист-душата.

Беше туй нашето време – любувахме се на "нашата есен",

зимата сякаш от мен щеше да те вземе,

а аз исках да те изпратя със песен.

Събирахме сили и двамата – до следващата пролет.

Аз питах се "до кога така?", ала листата нямаше как да ми отговорят...

Сигурно още ни помни безлюдният парк

и пейката наша – думите нашепва...

Сигурно още през клоните слънцето наднича,

но вече някой, някого другиго там обича...

Want to read more?

Join our community to get full access to all works and features.

© Галина Кръстева All rights reserved.

Comments

Comments

Editor's choice

Апостоле! 🇧🇬

voda

Ти гроб си нямаш. Но едно бесило издига чак до небесата ръст. Земята, дето беше те родила, под него ...

Ребро над сърцето 🇧🇬

Katriona

Тази вечер жена му избяга - бе повярвал във калните клюки, псува дълго, с юмрук я налага и ребро над...

Любовта си отива в неделя. По здрач. 🇧🇬

paloma66

> Младостта си отива... > > М. Белчев Любовта си отива... В неделя. По здрач Наранена от много човеч...

Изгубих се в посоките на дните 🇧🇬

paloma66

Изгубих се в посоките на дните. Сърцето ми мълчи. Разнопосочно! Живея си (на някого в очите) Умирам ...

Маргаритено 🇧🇬

imperfect

Не знам какво си. Може би усещане, че бурята и днес ще се размине. Не те е страх да ми прощаваш греш...

Мъжко хоро 🇧🇬

argonyk

Прибраха стадата – не нàйдоха пàша. В хамбарите тичат уплашени мишки. Гайдарят допива поредната чаша...