Не обичам да будувам късно вечер.

Като призрак ме преследва Съвестта.

Капката надяване от раменете ми се свлече

и се страхувам, че не мога да спася света.

Една наивница. Глупачка.

Малко, слисано дете.

Страхът ме взе и в ръцете си ме смачка.

Сякаш сянката му слънцето прокле.

Слушам тишината.

Тя изкрясква колко сме сами.

И на Сартр безпокойство полегато

принуди небето екзистенциално да вали.

Няма кой да види приказната ми фантазия:

истински фалшива, сладичко-горчива.

И когато мигна, и където сянката си стигна,

тя бавно с реалността се слива.

Но ето, утринта ме търси -

не на долния етаж, иди на горния!

Изнемогата до дъно ме разтърси

и на челото ми написа пак "insomnia".