Не обичам да будувам късно вечер.
Като призрак ме преследва Съвестта.
Капката надяване от раменете ми се свлече
и се страхувам, че не мога да спася света.
Една наивница. Глупачка.
Малко, слисано дете.
Страхът ме взе и в ръцете си ме смачка.
Сякаш сянката му слънцето прокле.
Слушам тишината.
Тя изкрясква колко сме сами.
И на Сартр безпокойство полегато
принуди небето екзистенциално да вали. ...