Настане вечер,

слънцето залезе пак.

Градът потъва в сън, унесен,

с него в мен "изгрява" мрак!

Като сянка бавно си проправя път

злокобна мисъл, после две;

реки от страхове като потоп потичат;

няма сила в мен, която да ги спре!

Сърцето бие учестено,

тревогата расте!

Съдбата взела е вретено,

поредния кошмар преде!

И ето, че на дъното съм вече,

удавник в собствената си тъга.

Искам да извикам помощ, моля,

но съм сам, потънал в нищета!

И тъй, минава всяка вечер!

После слънцето изгрява пак,

но денят не е по-малко лесен,

щом довечера отново ще настане мрак!

И ден след ден, нощ след нощ,

заспивам в страх и в страх се будя.

Но нещо липсва вътре в мен!

Дали се будя същия, се чудя?

Не мога повече така, прости ми,

инак ще угасна!

Но каква ще е цената, която ще платя?

От кошмарите ми по-ужасна?

На душата може би олекна,

но сърцето плаче с кървави сълзи!

Тоз товар вовек ще нося, ако грях е,

че видях теб аз, каквато си!