Губя се в безвремието,

потъвам.

А времето 

лети минава, 

изчезва. 

Остава спомен,

а споменът е всичко. 

Безвремието ме е погълнало,

обременило и заклещило,

затворен в себе си, 

има толкова неща, 

който искам да кажа. 

Но някак сякаш

всичко се е заглушило

и да изкрещя дори, 

някъде там ще остане

в безвремието

спомен

никой.

Самотно е тялото,

самотна е душата млада,

кой ще я вземе 

и прибере 

Кой ще я спаси 

от разлагането и 

от пропастта

на цялото хабене 

на безвремието.

И рушене на себе си, 

на личността всичко ме поглъща...

Сякаш беше вчера,

онзи ден, в който аз разбрах

това, което промени моята съдба.

И сега стоя в безвремие

и чакам 

и чакам 

да пораснеш, 

да не бъда сама в вечерите.