Губя се в безвремието,
потъвам.
А времето
лети минава,
изчезва.
Остава спомен,
а споменът е всичко.
Безвремието ме е погълнало,
обременило и заклещило,
затворен в себе си,
има толкова неща,
който искам да кажа.
Но някак сякаш
всичко се е заглушило
и да изкрещя дори,
някъде там ще остане
в безвремието
спомен
никой.
Самотно е тялото,
самотна е душата млада,
кой ще я вземе
и прибере
Кой ще я спаси
от разлагането и
от пропастта
на цялото хабене
на безвремието.
И рушене на себе си,
на личността всичко ме поглъща...
Сякаш беше вчера,
онзи ден, в който аз разбрах
това, което промени моята съдба.
И сега стоя в безвремие
и чакам
и чакам
да пораснеш,
да не бъда сама в вечерите.
© Въображение Всички права запазени